Бий се докрай

Само вчера писах защо съм обратно на сухата земя, а днес вече обсъждахме с Алекс дали да не се върнем.

Набързо и накратко какво породи тези разговори:

Събудихме се в 9 от звънене на вратата и един непознат от другата страна. Оказа се че е собственик на гараж чиято стена имахме нещастието да ударим с колата, докато се опитвахме да я измъкнем от преспите пред блока. Нищо фатално - само няколко срутени тухли и малко паднала мазилка (а да и счупена задна броня). Случва се на всички нали - и ние като честни и точни хора се обадихме на домоуправителя на сградата помолихме го да се свърже със собственичката (която не живее в същата сграда) и да й обесни какво се е случило и че ще поправим щетата когато времето се пооправи. Дотук добре, собственичката се обади говорихме по телефона и като че ли всичко мина доста цивилизовано. До тази сутрин, няколко седмици по-късно, когато се появи въпросният мъж на вратата ни в 9 сутринта и докато аз разбера какво става, Алекс вече се беше облякъл и излезе.

Така или иначе бях станала - приготвих закуска и кафе и няма и 15 мин и Алекс се върна зачервен и задъхан с думите "Онзи имаше нож и се опита да ме нападне".

Добро утро :) И приятна седмица.

И докато обмисляме - сега на полиция ли да се обадим, на домоуправителя ли или просто да го оставим така осъзнахме, че е вече 10 и имахме уговорка с приятел. И нещата си останаха така. 2 часа по късно се обади по телефона въпросната госпожа да ни убеждава "да се разбираме мирно" и че синът и "не е искал".

Да щяхме да се разберем мирно наистина, но АЗ няма да позволя някой да ни тероризира. Така че сега въпросната госпожа сама ще си поправя разбитата стена.

И с тази ранна случка и последните пари в джоба докато отивахме да си купим яйца от Карфур, защото са по-евтини цялата картинка на кораба, пътуването, топлите дестинации и постоянните приходи ни се стори толкова примамлива. Честно казано ако имах в този момент билета в джоба си стягах куфарите за 20 мин и отлитах. Сега не си мислете, че един луд съсед ще ме прогони от майката България - но от няколко месеца насам ни се случват мож еби най-абсурдните неща и сутрин понякога се събуждам с мисълта "Какво ли ще е днес?"

Но това е просто бягане от реалността. Рано или късно ще трябва да слезем пак на земята (буквално и преносно) и пак да минем през цялата тази борба. А може и да е друга по-тежка борба. Дали да заминеш е да избягаш?

Случвало ли ви се е да ви се иска да се откажете съвсем малко преди финала? Да знаете, че още малко остава, съвсем мъничко и точно в този момент да сте готови просто да се откажете? И всички усилия да отидат по дяволите. И после какво - пак отначало?

Същото е и със спорта. Правиш ужасно труден комплекс остават ти само няколко минути до края и тялото и мозъка ти крещят "НЕ МОГА ПОВЕЧЕ". Но аз в спорта продължавам. И се бия докрай. И тренирам така, че понякога имам чувството, че дробовете ми ще изскочат. Но там знам, че мога и още. Защото винаги можем и още. Ако си мислите, че ви е много тежко или много трудно, може би е вярно. Може би наистина е трудно в сравнение с това, което сте правили досега. Но това съвсем не означава, че не можете и повече, по-бързо и по-силно.

Но един ден битката ще свърши и ти ще си победителят. И най-накрая ще си докарал нещо от началото до края. И ще е сладко, много сладко, защото само ти ще знаеш колко е било трудно.

Бий се докрай. И в живота и в спорта.