Отчаяни съпруги

Имало едно време....

Имало едно време една жена, която заминала на кораб и се върнала друга жена.

Мина много време от последният пост и от романтичното желание да опиша приключенията си работейки на круизен кораб. Много неща се промениха и не знам дали бих имала физическата възможност да ги споделя тук или където и да е (или дали имам желание), но днес получих едно писмо от някой който чете този блог.... и се замислих защо пък не.

Прочетох си старите постове и някой от тях ми бяха умилни, други далечни, а трети направо ми звучаха като написани от някой друг.

Някоя друга.

Да ви кажа честно работата на кораб може би беше и най-хубавото и най-лошото нещо което ми се случи.

Най-хубавото, защото ме срещна с настоящия ми съпруг, показа ми докъде мога да стигна, даде ми увереност в себе си, направи ме в пъти по-силна личност и ми показа кои са важните неща в живота. Видях света.

Най-лошото, защото ме изтощи психически и физически до краен предел, показа ми че амбицията не винаги води до добри резултати, даде ми грашна представа за реалността.

Многоо хора ме питат защо се върна?

И на много хора казах - животът на кораб е като дрога. Дава ти изкуствена реалност, отделя те от истинския свят, усещаш едно повърностно удоволствие, което много скоро се превръща в най-големия ти кошмар. И рано или късно трябва да спреш и да се върнеш към нормалния живот. Истинския.

Разбира се завръщането е шок - боже господи - готвене, чистене, ток, вода, Топлофикация, куче, задръствания, възрастни роднини, луди съседи......БОЖЕ ГОСПОДИ..... Толкова много неща ти се струпват на главата, че си казваш ох ззащо ли ми трябваше.... не знаеш от къде да започнеш и какво да подхванеш. Връщането от кораба е като връщане от затвор - отнема ти време да влезеш в крачка. Отнема ти време да научиш имената на новите политици, на актуалните песни, на модерните сега заведения. Да свикнеш, че племенницата ти не е вече бебе, че майка ти не живее вече вкъщи и най-добрата ти приятелка е бременна.

И после се чувстваш малко излъган, защото си пропуснал толкова много семейни празници и важни моменти. Не си бил до близките ти хора, когато са имали нужда от теб, дори не си знаел, че са имали нужда от теб. Все едно някой те е ограбил докато спиш или все едно си проспал една две години.

Обаче. Няма сравнение на усещането да имаш дом. Да знаеш къде живееш. Това го няма на кораба. Там нямаш дом. Имаш един 4 квадратни метра, които споделяш с още един човек (ако си късметлия може и с 2ма), където отиваш да спиш. Не можеш да си сготвиш, ядеш всеки ден едно и също, което доста често е със съмнително качество. Не можеш да кажеш просто майната му и да се махнеш за няколко дни. Няма събота или неделя. Няма петък вечер в някоя дискотека. Няма сутрин, няма вечер. Няма слънце или вятър. Няма истински усмивки. Няма дори телефон и интернет доста често.

Има пари. Пари, пари пари много пари. Само пари. Виждаш хората като ходещи 100 доларови банкноти. Всичко е пари. И нямаш нищо.

Ето затова не съм на кораба.

И на всички онези отчаяни съпруги, които днес се оплакват, че колата им не е запалила сутринта, или топлофикация ги съди, или нямат пари да отидат на фризьор или мъжа им не им обръща внимание - замислете се - ами ако изобщо нямахте кола, или апартамент за който топлофикация да ви съди, или нямаше фризьор в града ви? Ако бяхте самотни и нямаше кой "да не ви обръща внимание"?

Ето това ме научи кораба - да съм благодарна за това което имам, защото може и да го нямам и е много страшно тогава. И кой са ценните неща в живота.