Бий се докрай

Само вчера писах защо съм обратно на сухата земя, а днес вече обсъждахме с Алекс дали да не се върнем.

Набързо и накратко какво породи тези разговори:

Събудихме се в 9 от звънене на вратата и един непознат от другата страна. Оказа се че е собственик на гараж чиято стена имахме нещастието да ударим с колата, докато се опитвахме да я измъкнем от преспите пред блока. Нищо фатално - само няколко срутени тухли и малко паднала мазилка (а да и счупена задна броня). Случва се на всички нали - и ние като честни и точни хора се обадихме на домоуправителя на сградата помолихме го да се свърже със собственичката (която не живее в същата сграда) и да й обесни какво се е случило и че ще поправим щетата когато времето се пооправи. Дотук добре, собственичката се обади говорихме по телефона и като че ли всичко мина доста цивилизовано. До тази сутрин, няколко седмици по-късно, когато се появи въпросният мъж на вратата ни в 9 сутринта и докато аз разбера какво става, Алекс вече се беше облякъл и излезе.

Така или иначе бях станала - приготвих закуска и кафе и няма и 15 мин и Алекс се върна зачервен и задъхан с думите "Онзи имаше нож и се опита да ме нападне".

Добро утро :) И приятна седмица.

И докато обмисляме - сега на полиция ли да се обадим, на домоуправителя ли или просто да го оставим така осъзнахме, че е вече 10 и имахме уговорка с приятел. И нещата си останаха така. 2 часа по късно се обади по телефона въпросната госпожа да ни убеждава "да се разбираме мирно" и че синът и "не е искал".

Да щяхме да се разберем мирно наистина, но АЗ няма да позволя някой да ни тероризира. Така че сега въпросната госпожа сама ще си поправя разбитата стена.

И с тази ранна случка и последните пари в джоба докато отивахме да си купим яйца от Карфур, защото са по-евтини цялата картинка на кораба, пътуването, топлите дестинации и постоянните приходи ни се стори толкова примамлива. Честно казано ако имах в този момент билета в джоба си стягах куфарите за 20 мин и отлитах. Сега не си мислете, че един луд съсед ще ме прогони от майката България - но от няколко месеца насам ни се случват мож еби най-абсурдните неща и сутрин понякога се събуждам с мисълта "Какво ли ще е днес?"

Но това е просто бягане от реалността. Рано или късно ще трябва да слезем пак на земята (буквално и преносно) и пак да минем през цялата тази борба. А може и да е друга по-тежка борба. Дали да заминеш е да избягаш?

Случвало ли ви се е да ви се иска да се откажете съвсем малко преди финала? Да знаете, че още малко остава, съвсем мъничко и точно в този момент да сте готови просто да се откажете? И всички усилия да отидат по дяволите. И после какво - пак отначало?

Същото е и със спорта. Правиш ужасно труден комплекс остават ти само няколко минути до края и тялото и мозъка ти крещят "НЕ МОГА ПОВЕЧЕ". Но аз в спорта продължавам. И се бия докрай. И тренирам така, че понякога имам чувството, че дробовете ми ще изскочат. Но там знам, че мога и още. Защото винаги можем и още. Ако си мислите, че ви е много тежко или много трудно, може би е вярно. Може би наистина е трудно в сравнение с това, което сте правили досега. Но това съвсем не означава, че не можете и повече, по-бързо и по-силно.

Но един ден битката ще свърши и ти ще си победителят. И най-накрая ще си докарал нещо от началото до края. И ще е сладко, много сладко, защото само ти ще знаеш колко е било трудно.

Бий се докрай. И в живота и в спорта.

Отчаяни съпруги

Имало едно време....

Имало едно време една жена, която заминала на кораб и се върнала друга жена.

Мина много време от последният пост и от романтичното желание да опиша приключенията си работейки на круизен кораб. Много неща се промениха и не знам дали бих имала физическата възможност да ги споделя тук или където и да е (или дали имам желание), но днес получих едно писмо от някой който чете този блог.... и се замислих защо пък не.

Прочетох си старите постове и някой от тях ми бяха умилни, други далечни, а трети направо ми звучаха като написани от някой друг.

Някоя друга.

Да ви кажа честно работата на кораб може би беше и най-хубавото и най-лошото нещо което ми се случи.

Най-хубавото, защото ме срещна с настоящия ми съпруг, показа ми докъде мога да стигна, даде ми увереност в себе си, направи ме в пъти по-силна личност и ми показа кои са важните неща в живота. Видях света.

Най-лошото, защото ме изтощи психически и физически до краен предел, показа ми че амбицията не винаги води до добри резултати, даде ми грашна представа за реалността.

Многоо хора ме питат защо се върна?

И на много хора казах - животът на кораб е като дрога. Дава ти изкуствена реалност, отделя те от истинския свят, усещаш едно повърностно удоволствие, което много скоро се превръща в най-големия ти кошмар. И рано или късно трябва да спреш и да се върнеш към нормалния живот. Истинския.

Разбира се завръщането е шок - боже господи - готвене, чистене, ток, вода, Топлофикация, куче, задръствания, възрастни роднини, луди съседи......БОЖЕ ГОСПОДИ..... Толкова много неща ти се струпват на главата, че си казваш ох ззащо ли ми трябваше.... не знаеш от къде да започнеш и какво да подхванеш. Връщането от кораба е като връщане от затвор - отнема ти време да влезеш в крачка. Отнема ти време да научиш имената на новите политици, на актуалните песни, на модерните сега заведения. Да свикнеш, че племенницата ти не е вече бебе, че майка ти не живее вече вкъщи и най-добрата ти приятелка е бременна.

И после се чувстваш малко излъган, защото си пропуснал толкова много семейни празници и важни моменти. Не си бил до близките ти хора, когато са имали нужда от теб, дори не си знаел, че са имали нужда от теб. Все едно някой те е ограбил докато спиш или все едно си проспал една две години.

Обаче. Няма сравнение на усещането да имаш дом. Да знаеш къде живееш. Това го няма на кораба. Там нямаш дом. Имаш един 4 квадратни метра, които споделяш с още един човек (ако си късметлия може и с 2ма), където отиваш да спиш. Не можеш да си сготвиш, ядеш всеки ден едно и също, което доста често е със съмнително качество. Не можеш да кажеш просто майната му и да се махнеш за няколко дни. Няма събота или неделя. Няма петък вечер в някоя дискотека. Няма сутрин, няма вечер. Няма слънце или вятър. Няма истински усмивки. Няма дори телефон и интернет доста често.

Има пари. Пари, пари пари много пари. Само пари. Виждаш хората като ходещи 100 доларови банкноти. Всичко е пари. И нямаш нищо.

Ето затова не съм на кораба.

И на всички онези отчаяни съпруги, които днес се оплакват, че колата им не е запалила сутринта, или топлофикация ги съди, или нямат пари да отидат на фризьор или мъжа им не им обръща внимание - замислете се - ами ако изобщо нямахте кола, или апартамент за който топлофикация да ви съди, или нямаше фризьор в града ви? Ако бяхте самотни и нямаше кой "да не ви обръща внимание"?

Ето това ме научи кораба - да съм благодарна за това което имам, защото може и да го нямам и е много страшно тогава. И кой са ценните неща в живота.